петък, 22 юли 2011 г.

Тя е още там, отляво.

Не мога да те пиша повече - пресъхнах.
И думите ми някак посивяха.
Светът ми целия със теб описвах,
а ти.. дори не забеляза.
Разбирам те, и аз не бих се трогнала
ако не искам да деля вселени.
Особено, когато свободата
ти е толкова незаменимо-ценна.
Живях във своя си реалност,
където вярвах - стават чудеса,
където ти поглеждаше в очите ми
и виждаше си бъдещето и това,
че можех всичко да ти дам,
че от друго нужда нямаше да имаш,
че сезоните не са сезони без любов,
че живота ти без тръпката е нищо.
Лъжа. Поредната, разбира се,
която мислех, че повторена стократно
ще се превърне в моя истина, но някак
усилията отидоха напразно.
Не исках да приема, че си си достатъчен,
но вече празна съм.. изписах те.
Не исках да повярвам, че ненужна съм,
но ето тръгвам си.. а ти дори не виждаш го.

(Тя винаги ще е там, нали? От твоето ляво.)

22.07.2011

4 коментара:

~*LittleHope*~ каза...

йгжйкруифнбдйгжндфк.... :| ...
ВЕЛИКО Е.

viiv. каза...

Дали защото са ми познати чувствата в този стих или за друго, но мисля, че е най-красивото нещо, което съм чела напоследък.. Благодаря за споделеното вълшебство.

Поздрави. :)

Millita каза...

Мерси много. (въпреки, че съжалявам, че са ти познати.)

Maria каза...

Много хубаво стихче.