Очите си затварям – виждам тебе,
за пореден път, във този малък мой абсурд.
Отворя ли ги – всичко ще е минало,
поредната шега, късометражен филм без звук …
И пренасям се във пустата реалност,
където нито думи, нито чувства си личат.
А пясъкът запълва неусетно раните,
оставяйки стрелите голи да стърчат …
“Стрели ли?” Да, стрели!
Онези твоите, от огнените ти слова сковани,
които леко, плавно се забиваха
със времето във заздравелите ми рани …
А вятърът игрив, полюшва ги,
нахално гали с ледените си ръце …
Подтикнат пак безмълвно от очите ти,
разранявайки доскоро цялото сърце …
И отново съм сама в горящата пустиня,
в света на хилядите ми мечти,
но май тук за пореден път дошла е зимата
и лед сковал е пясъчните ми искри …
20.09.2009
Няма коментари:
Публикуване на коментар