неделя, 17 юли 2011 г.

На тъмнинни години далеч

Красиво е нощем, когато не спиш
а луната е цялата пълна,
сгушена в тънки, дантелени облаци
се усмихва, макар и тъй тъжна.
Самотните птици тогава събуждат се
(през деня сред тълпата боли)
и пеят ли, пеят, а гласовете и звуците
извайват несбъднати, посивели мечти.
Тъжно, но сякаш точно тази несбъднатост
им придава вълшебния чар,
сякаш само те безсмъртни остават,
неосквернени от реалността.
Да, луната реална е, но тя е тъй прелестна
не за друго, а защото далеч е.
Приближиш ли я, губи се изцяло магията
на поредната купчина пепел.
Затова не търси ме във близки реалности.
Аз нощем изгрявам. Единствено.
Така се запазва и тръпка, и чар, и романтика.
И копнежа по нещо несбъднато.

 15.07.11 4ам

Няма коментари: