петък, 15 юли 2011 г.

Очи. Звезди. И труп.

Луната ме гледа с големи очи,
които пропиват ми въздуха.
Не мога да дишам, но все пак дори
и така е красива. Цялата.
Не искам сънища или стотици звезди
да влизат в главата ми нощем.
Не искам и "любов" и "сърце" във едно
да чувам никога повече.
А прахът от космоса пада в очите ми
и пак сълзят ли, сълзят.
Онези малки, бляскави лампички
от небето все за обич шептят.
Забраних им! Но слушат ли? Не.
И напомнят безмълвно, глухо за някой.
Някой, когото познавах преди -
твърдоглав, упорит и страхлив.
Разказват ми често за онази душа,
която времето неусетно затри.
Тя сама си избра да преследва луната
и себе си в някоя черна дупка уби.
Само звездите подсещат за нея понякога.
Онези звезди. Във очите,
които блещукат и често ми плачат забравили,
че от огледалото гледат убитата.

14.07.11

Няма коментари: