Приказка

Имало едно време, там някъде
царство голямо, пълно с мечти
Крал и кралица управлявали заедно
земи на величие, морета, гори...

Една дъщеря те двамата имали,
с очи теменуги - коси водопад
Неземно красива, от бога им пратена,
звезда озаряваща целия свят

Дните минавали, неусетно и бързо,
девойката отдавна не била тя дете,
но самотна оставала, а сърцето й празно,
нямало на кой обичта да даде

Кралят тъжал, а кралицата плачела,
искали пак да й върнат усмивките,
с блясък в очите, живот да желаела,
но от нея долавяли само страдание

Принцове търсели от далечните царства,
десетки прииждали, чули вестта,
но нито един не успял да докосне
сърцето на момичето със свойта душа

Всеки предлагал големи богатства,
и тронове златни, и безкрайни земи
Никой нехаел за нечии чувства,
търсел жена, двореца му тя да краси

Месец след месец се нижело времето,
а с него надеждата неусетно и тя,
и ставали черни все повече мислите,
че няма никога да открие любовта

Но както в приказките доста често става,
в един прекрасен слънчев ден
на портите потропал момък, най-случайно
и взел душата на принцесата във плен

Бил снажен той, с очи като морето,
косите му - те черни като нощ
и само бяла светлина той носил във сърцето,
и чувства, потопени във разкош

И трудните моменти преживели,
заедно, като в любовен стар роман,
а накрая и щастливо заживели ,
съществуване превърнато във блян

А ако приказка красива бе това
краят щеше да е тук,
защото във реалността сурова
краят винаги е друг

Но нека да останем със илюзии,
че краища красиви съществуват
Отречем ли ги напълно и завинаги
дните ни с живот ще се сбогуват...

24.010.2010